НОВ ГЛАС - New Voice

 Има в света един човек, който е много изстрадал и преживял повече време в затвора като борец за човешките права от мен. И това е българинът Илия Минев. Признанието не е на кого да е, а на нобелиста Нелсън Мандела. То дойде доста късно и създателят на Независимото дружество за правата на човека не можа да го дочака. В края на 1996 година близки съратници на Илия Минев обръщат внимание на Иван Костов да го приобщи към новото СДС. Кой пък беше този?, вдигнал недоумяващо рамене Командира. Накратко го представили, но Костов смръщил вежди и видимо дал да се разбере, че няма нужда от него.

Съжалявам, че не се включи в СДС, признава, но пак след смъртта му, първият председател на демократичното обединение Желю Желев. Премълчава обаче, че Илия Минев не е бил допуснат дори да мине покрай сградата на „Раковски” 134. Този изтощен от защитата на своята кауза за правата на човека вече възрастен човек не е допуснат на нито един митинг на опозицията след 10 ноември 1989 година да говори. С изключение на една публична проява в Пазарджик, където успява да се докопа до микрофона, но бива прекъснат от Георги Спасов – говорител по онова време на НКС на СДС.

Че комунистите не са обичали Илия Минев, това е лесно за разбиране. Че са го натъпкали 27 години в затворите, от които 1860 дни е бил в карцера – също може да се обясни. За онази идеология той е врагът, който трябва да се преследва и сломи. Но се оказва, че е един от малцината, който не бива пречупен и не подписва никакви декларации за сътрудничество – наистина костелив орех. Ето какво пише в справката на Държавна сигурност - Пловдив, изготвена по искане на ЦК на БКП. ”Илия Минев е роден през 1917 година в град Септември, произхожда от богато земевладелско семейство. В края на трийсетте години завършва висше образование – химия, във Франция. Бил е в ръководството на пазарджишките легионери, проддържал е връзки с фашистката власт, активно е сътрудничел на полицията и Гестапо. Организирал и участвал в преследвания и погроми на евреи. През 1946 година е осъден на доживотен строг тъмничен затвор. Впоследствие присъдата е заменена на 20 години лишаване от свобода. От затвора излиза в края на 1962 година”.

Справката не свършва дотук и проследява неукротимата енергия на Минев за борба с властта. Там се упоменава как на 16 януари 1988 г. в неговия дом в Септември и по негова инициатива се създава първата дисидентска и независима легална антикомунистическа организация – Независимото дружества за защита на правата на човека /НДЗПЧ/. Това са 16 души, към които през есента се присъединява и д-р Константин Тренчев. Естествено всеки опит да бъде регистрирано дружеството са блокирани, сбирките им се осуетяват, някои от активистите попадат и в ареста. Дружеството намира добър прием сред насилствено преименуваните турци, които спомагат да се изграждат организации по места. Илия Минев не е допуснат на прословутата закуска с президента Митеран в началото на 1989 година. Част от ръководителите на дружеството са арестувани, а документацията е иззета. Илия Минев обявява гладна стачка и успява да издържи 62 дни, които без малко не го вкарват в гроба.

Той е блокиран и не може да участва в Международния екофорум в края на октомври 1989 година в столицата. Намира се едва ли не под домашен арест.

Такава е накратко биографията на този затворник за правата от европейски ранг до промяната на 10 ноември 1989 година. Той сигурно най се е радвал от свалянето на Живков, представял си е, че вече идва ред на неговото дружество и че при демокрацията ще бъде съвсем, ама съвсем друго. Но не би. Как е бил посрещнат, споменахме по-горе. Има и още един показателен случай. През януари 1999 година осем партии и движения внасят при тогавашния президент Петър Стоянов предложение да бъде награден с орден „Мадарски конник” за заслуги към България. От президентството се правят на разсеяни, Стоянов отклонява въпроса и не прави последния жест на признание към стареца, който вече гасне. Не е ли странно, че такъв ярко афиширан враг на бившия режим не се приема от новите демократи? Не е, защото Илия Минев е тяхното отрицание - докато те са били мълчаливи и съзнателни труженици на социализма, той е упорствал и е бранел каузата си. Такъв човек между тях е неприятен. Той е улика за бившето им сервилничени пред властта и сегашните бурни антикомунистически изстъпления.

Само след три седмици – на 6 януари 2000 година, забравен, самотен и в пълна мизерия в порутената си къща в Септември издъхва на 82 години човекът, който беше признат от Мандела. Но не и от българските демократи. Единствен, който се е сещал за него и го е подпомагал всеки месец с пари, е бил Константин Тренчев. Навестявали са го още и най-верни останали съратници. Погребението, както и последните му години и месеци, е също мизерно и малобройно. Наистина животът на Минев е една възходяща спирала на страданието. И то за една кауза, в която е бил убеден ,че е справедлива и праведна. Ето какво е веруюто му, записано от д-р Иван Гаджев:

“Моето верую са свободата, демокрацията, законността. Властта сама по себе си е необходимо зло. Общественикът има една-единствена задача – приемайки държавната формация, избрана от народа, да следи за ненакърняването на свободата на мисълта, словото, религиозната съвест и партийното предпочитание на отделния индивид. Мои първи приятели, старци като мене - по на 70-74 години, ме нападат: Махай това дружество! Дай да образуваме партия! Казвам – не! Ако го направим, няма да се различаваме от останалите. Утре, когато обществото ще живее при демократични условия, ние ще сме балансиращата сила между партиите, която ще изисква от гражданите търпимост, законност и ред”.

Общо взето това е – човекът е вярвал, че нещата ще се оправят, ако е „свободен отделният индивид”. Искал е не да бъде във властта, а неин коректив. Красиви илюзии. Но нали в това е чарът на живота – да съхраниш илюзиите си, независимо какъв хастар имат и на колко години си. И както си е по стародавна наша традиция – един българин става значим, като умре. Две години след кончината на Илия Минев в София му вдигат скромно паметниче. След шест – бюст-паметник и в град Септември. А преди това го титулуват почетен гражданин и кръщават на негово име едно малко площадче. И още нещо - общинарите забелязват полусрутената му къщичка и вземат решение да направят музей. Както се казва – това не се прави за умрелия, а за живите.