НОВ ГЛАС - New Voice

Актьорът от Драматичния театър в Пловдив Стефан Попов има над 140 роли в професионалната си кариера. От 29 години е режисьор на "Театър без диплома" в Хисаря. Ръководи и местната театрална група в Ракитово. Смята, че читалищата са в основата на запазването на духовността в малките градове и села. Домът на културата, както наричат хисарското читалище, е едно от новите и запазени в България, с голяма въртяща се сцена. На премиерите на трупата има дори правостоящи. За Стефан Попов няма по-голяма гордост от аплодисментите на хисарската публика и сълзите на местните актьори след представление.

- Г-н Попов, проклятие, съдба или просто професия е актьорството по време на криза?

- Театърът е друг живот, който не го знае, тежко му и горко! Няма по-прекрасна професия от тази на актьора. Няма значение, че не е добре платена. Театърът е връщане към възрожденското и спасение от ежеднението. Това, че през последните 20 години набутаха културата не в конюшните на царя, а в свинарника, ще се оправи. В България започнаха да се осъзнават, че медицината, образованието и културата трябва да са на ниво. Икономиката ще се съвземе, няма начин да не го направи, особено когато сме в ЕС. Но когато те управляват безкултурни и бездушевни хора е страшно. А възраждането го има. То живее в будителите, в апостолите, каквито са артистите, например. Аз лично не съм се радвал толкова на пълния с публика салон на пловдивския театър, отколкото на пукащата се по шевовете хисарска зала. Защото в Хисаря идват хора, които са духовни. Не че в Пловдив и София ги няма, но по-голямата част оттам идват на театър, за да ги видят, че са там, за да покажат новите си костюми.

- Не се ли уморихте 29 години да сновете между Пловдив и Хисаря?

- Умората се компенсира. А хората в "Театър без диплома" са по-добри от професионалните актьори. Казвал съм и преди, че част от хисарските артисти надвишават поне едно 80% от професионалните си български колеги.

Защото рутината, спокойствието на професионализма водят към амортизация. Тежки са тези думи, но са истина.

- Кое ви доведе в един малък читалищен театър?

- В онези години бях попаднал в сериозна житейска криза. Пристигна секретарят на читалище "Иван Вазов" Георги Топузлийски. Беше в дълго черно кожено палто. Приличаше на Пжежински - това е една много колоритна фигура от началното руско правителство. Та дойде Жоро и каза: Стефане, има един състав в Хисаря, ела го виж и ако го харесаш, остани. Като пристигнах, започнах да изпитвам хората, а те със самочувствие. Оттогава, вече близо 30 години, десетки са минали през театъра, но основното ядро си остава едно. Какво да кажа за аптекарката Стоянка Ангелова? Това е един човек с невероятни творчески способности. Великолепна е, как издържа по цял ден накрак в аптеката, а вечер е като фурия на сцената. От дълги години тя е председател на читалището на доброволни начала. Секретарят Георги Топузлийски е обеднителното ядро - той е, който запази и съхрани този дом на културата. Благодарение на него имаме тази поддържана база, с най-голямата въртяща се сцена. Когато пристигнах в Хисаря, имаше хора, които си мислеха, че театърът е някаква странна екзалтация. Сега вече се убедиха, че това е един кански, неистов труд.

- Какви хора са актьорите от "Театър без диплома"?

- Те сами се избират. Явяват ми се като една глина, която аз трябва да поема и от нея да направя жива, ходеща скулптура. Отново искам да почертая, че да се откъснеш от идиотското си ежедневие, което ни налага животът, е превилегия на малко хора. Учителката Радка Каракитукова е безценно същество. Яна и Ваня са учителка и ветеринарна лекарка. Те са като сиамски близнаци - толкова различни и в същото време толкова органични на сцената. Дечо Бойкински е охранител в общината. Това е един духовен човек, странна натура, която е изтъкана от милост и любов към театъра. Най-младият ни член на групата - Радослав, като дойде, не можеше да ходи на сцената. Сега се справя много добре. Ветеринарният доктор Жоро играе с голям мерак и се справя с трудностите. Румяна пък е момиче, което забременя и аз си казах: Край - дотук беше тя с театъра! Но на четвъртия месец, след като роди, се върна. Заявила на съпруга си: Всичко можеш да ми отнемеш, но не и сцената!Прекланям се пред любимата на цялата Хисаря учителка Славка Бойчева. Тя дойде при мен и разтреперана ми заяви, че не може да изиграе баба Гицка в Големанов, защото това е емблематична роля на Стоянка Мутафова. Но се справи блестящо.

- Защо се насочихте към режисурата и преподавателската дейност в университета?

- Когато започнах да се оформям като поносим актьор, аз попитах моите преподаватели дали да не запиша режисура. Имах огромно желание. Професорите ми казаха: Първо завърши едното и тогава започни другото. Но се увлякох по актьорството, изиграх над 140 роли, а после пак се влюбих в старата си мечта. И ето вече над 25 пиеси съм режисирал. А колегите от пловдивския театър ме гледат с насмешка - защото те изиграват дядо Коледа или рецетират едно стихотворение за 100-150 лева и са добре. Аз обаче държа на това, което правя с хисарските таланти. Не ми пречи пътуването всяка седмица, няма нищо, че спя по столове и табуретки в читалището. И друго искам да кажа - професионалните актьори са изхабени, пълни с щампи. Заплатите ги карат да не работят върху себе си, докато непрофесионалните са нащрек, защото те не получават нищо, освен аплодисментите на публиката. Те са много по-рефлективни. За тези ми думи колегите от Пловдив ще ме убият с камъни, но това няма значение. От 29 години ние с хисарчани говорим на един и същи език и това е прекрасно. По този повод майката на моя син казва: Ти нямаш нищо друго в живота си освен сина си, пловдивския и хисарския театър. А в университета съм асистент на доцент Налбантов. Преподавам на студентите актьорско майсторство. Учим ги на занаят. На духовен занаят. Защото едно е да направиш и изпечеш едно кюфте и то да е вкусно. Всеки може да се научи да го прави. Но театралните кебапчета са много по-различни от механжийските и и от депутатските. Те са пълни с духовност. Не мога да си представя, че човек в ученическата си възраст не е влязъл в изложбена зала, не е чул музиката на Вивалди или Верди, не е чел Чехов или не се е преклонил пред гласа на Райна Кабаиванска или на Калуди Калудов. А свинските хапки и червеното вино всички ги знаем. Има място и за това. Но как вечер си лягат някои само с пълната маса и пълния стомах, това не си обяснявам.

- Как се възприемате като почетен гражданин на Хисаря, какъвто ви направиха преди години?

- Много се гордея. Да си почетен гражданин дори и на най-забутаната паланка е огромно признание. Това значи, че хората са те признали. Никакви облаги не търся от това. А и почетният гражданин може да ползва обществени тоалетни - такива в Хисаря няма, може да се къпе безплатно в къпалните - такива там няма. Затворени са. Може да се вози безплатно в градския транспорт - такъв също няма. Това го казвам като шега, разбира се - никога не съм търсил облаги.